Първата ми лична среща с дете с Даун синдром беше преди 2 години, когато чаках на автобусната спирка автобуса си. Бяхме насядали много хора зад спирката на един бордюр и чакахме. По улицата се зададе момче държащо майка си за ръка. Приближавайки се забелязах, че гледа право в мен, и се усмихваше много широко. Когато съвсем стигна пред мен, вдигна ръка за гепи, и се усмихна още повече. След като направихме high five, разтвори ръце за прегръдка, и ме подкани да се прегърнем. Много силна, хубава и дълга прегръдка! След това попита дали можем да си направим снимка и каза, че се казва Дидо. Беше рано сутринта, и все още бях в кисело настроение заради мигрената която имах, но след усмивката и прегръдката на Дидо, направо ми взе болката. Напълни ми душата. Сред всичките насядали хора, той избра да озари мен с чистата светлина която излъчваше.
Та това ми е впечатлението от тези хора. Те са любов. Те заслужават да бъдат приемани в нашето общество, те заслужават всичко.
Borislav Arapchev благодаря ви за тази фондация!
