Днес Вяра щеше да се удави. Слезе сама по стълбите към дълбоката част на басейна и потъна. Аз застинала гледах от терасата на хотела, без да мога да реагирам, Борислав се затича към басейна, но не беше достатъчно близо, мъж в басейна светкавично заплува към Вяра, но му трябваше време да преплува разстоянието. Сърцето ми беше спряло. Тогава видях малката руса главичка да изскача на повърхността. Вяра се беше оттласнала сама от дъното и се задържа на повърхността ритайки с крачетата си. В този момент до нея почти едновременно стигнаха Борислав и мъжът от басейна и я извадиха от водата. Тя беше напълно добре. Не беше глътнала нито капка вода.
Моменти като този те карат да осъзнаваш с кристална яснота жизнената важност на всеки един час, инвестиран в специализирани занимания на детето с различни специалисти. Моменти като този са родителската ни награда за стреса и умората от ежедневното търчане от кабинет на кабинет, от занимание на занимание, от специалист на специалист… Моменти като този са доказателството, че количествените натрупвания, търпението и постоянството наистина водят до качествени резултати включително и за децата със синдром на Даун! В моменти като този сърцето ми прелива от благодарност към хората, които са част от живота ни, откакто се роди Вяра – специалистите, които ни помагат за развитието на специалното ни дете.
ВАНЯ, БЛАГОДАРЯ ТИ! Днес Вяра не се удави благодарение на теб и това, на което си я научила през изминалата година.
П.П. Когато подбирах снимките и видеата към тази публикация, не можах да повярвам на очите си: видеото (пускам го в първия коментар тук отдолу), в което Ваня – треньорката по плуване – учи Вяра да се потапя под водата, без да гълта вода, е точно отпреди една година – 30.08.2019…
