Днес беше тежък и много емоционален ден за мен. От една страна като представител на организация, защитаваща правата на хората със синдром на Даун, от друга – като майка на такова дете.
Обикалях по пловдивските инстанции за социално подпомагане и подкрепа.
Новото решение на ТЕЛК дава на Вяра 23% по-малко от предходното, което означава 100 лв. по-малко месечно. С Борислав се колебаехме дали да го обжалваме – все пак то ни осигурява някаква помощ, макар и минималната…
След днешния ден решението е твърдо и категорично взето – обжалването предстои. Ще спестя тук подробностите от комуникацията ми с различните социални служители, които неведнъж днес ме привеждаха ту в безтегловност, ту в гняв, ту и в двете едновременно.
Но последния ми разговор днес с поредния социален работник завърших с думите: “Ще се справим! И без социална подкрепа ще се справим. Но не е редно! Не е правилно! Не е справедливо! Не само за нас, а и за всички други…”
Жената кимна в съгласие и ме насърчи да действаме. Стиснах й ръката, благодарих и напуснах институцията, обляна в сълзи от бушуващите в гърдите ми негодувание, унижение и дива решителност, предшестващи поредната битка за по-добър живот на децата със синдром на Даун в България.
Защото пак ще повторя: за да се развиват оптимално, тези деца имат нужда от ежедневна целенасочена работа с различни специалисти. Това струва на всяко семейство много средства, време, организация и стрес. И повярвайте – не е същото като да си водиш детето на частни уроци или на извънкласни занимания по интереси!
Продължението предстои…
